.
.
.
Цветан АНДРЕЕВ препрочита ЕЛИАС КАНЕТИ
МАСИ И ВЛАСТ
ОБУЗДАВАНЕ НА МАСИТЕ В СВЕТОВНИТЕ РЕЛИГИИ
Есе Седмо
Религиите, които имат общи изисквания към вярващите и са вече признати, твърде скоро изместват акцента при привличане на привърженици.
В началото целта им е да достигнат и спечелят всички, които могат да бъдат достигнати и спечелени.
Масите, които неясно изплуват в далечината пред тях са многообразни – всяка отделна душа воюва сега и всяка душа трябва да стане тяхна. Но борбата, която трябва да издържат, буди постепенно някакъв скрит респект пред противника, чиито институции вече съществуват. Те виждат колко е трудно да се укрепят.
Все по-важни им се струват институциите, които им предлагат солидарност и трайност. Подстрекавани от противниците си, те правят всичко възможно сами да създадат такива институции и щом успеят, с времето те стават най-важни.
Тежестта на институциите, които поемат вече свой самостоятелен живот, намалява постепенно енергията при първоначалното вербуване.
Църквите се строят така, че да поемат вярващите, които вече са налице. Разширяват ги сдържано и предпазливо, когато това наистина се налага. Има една силно изразена тенденция да се обхванат съществуващите вярващи в отделни множества.
Тъкмо защото вярващите вече са станали много, склонността на масите към разпадане е твърде голяма и представлява опасност, която непрекъснато трябва да се предотвратява.
Някакъв усет за коварството на масите е, така да се каже, в кръвта на исторически образувалите се световни религии.
Създадените от тях традиции, които са задължителни, напомнят как ненадейно и неочаквано са възникнали.
Чрез ересите, от които църквата се бои и които преследва, същите чудеса се насочват срещу тях и раните, които им нанасят, са болезнени и неизлечими.
И двата процеса – стремителното нарастване в началото и не по-малко бързото разпадане по-късно поддържат винаги нащрек недоверието на църквата към масите.
Онова, което тя желае да има – за разлика от ересите, е
едно
послушно
стадо.
Обикновено вярващите се разглеждат като овце и биват хвалени за проявеното покорство. Те се отказват изцяло от главната тенденция на масите към бурен растеж.
Задоволяват се с една временна фикция за равенство между вярващите/което обаче никога не се спазва твърде строго/, с определена плътност, която се поддържа в умерени граници, и ясно определена цел. Поставят охотно целта в далечината – в някакъв свят, където няма да пристигнат всички едновременно, тъй като някои остават живи, свят, който трябва да се заслужи с много усилия и покорство.
Постепенно посоката остава най-важна.
Колкото по-далечна е целта, толкова по-големи са изгледите за устойчивост.
Така че крайно необходимият принцип на нарастването се замества с нещо съвсем различно –
п о в т о р е н и е т о.
На определено място,
в определено време се събират вярващите.
Постоянните, винаги едни и същи церемонии ги довеждат до състояние на всеобща благост – трогват ги, без да ги правят опасни, и те скоро свикват с това състояние.
Усещането за единство им се внушава дозирано.
От правилността на това дозиране зависи устойчивостта на църквата.
Независимо как са привикнали хората към това прецизно повтаряно и прецизно дозирано преживяване в църквите или храмовете, те вече не могат да се лишат от него.
Зависими са от него така, както от храненето и от всичко друго, което е част от тяхното битие.
Внезапната забрана на култа, потискането на религията им с някакъв държавен едикт могат да останат без последствие.
Нахълтването в грижливо балансираното им битие ще доведе след известно време до отприщване в отворени маси.
Последните ще придобият по-късно всички елементарни свойства, които вече са ни известни.
Нарастват стремително.
Установяват действително, а не фиктивно равенство.
Осигуряват си нова и вече много по-голяма плътност.
Отказват се за момент от онази далечна
и трудно достижима цел,
в стремеж към която са били възпитавани,
и налагат на нейно място друга, в конкретните условия на своето битие.
Всички внезапно забранени религии си отмъщават, придобивайки един вид светски характер: след отприщването на масите с неочаквано голямо ожесточение напълно се променя характерът на тяхната вяра, без те сами да разбират естеството на тази промяна.
Смятат, че изповядват предишната вяра, и мислят, че се придържат към най-дълбоките си убеждения.
Но в действителност изведнъж са се превърнали в нещо съвсем друго,
обзети от острото, неповторимо и единствено чувство,
характерно за отворените маси,
каквито те вече са
и от които не искат да се откъснат за нищо на света.
............................................................с л е д в а .......................................................................
Годишна класация Топ-5 за 2016 г.
Седмица на България в щатска детска град...
01.06.2015 15:23
Една камара откровени безбожници вярват, че Путин е защитника но Православието и го одобряват, а аз не, нима тогава сме еднакво вярващи!?
Тази дума, вяра в колко ли кърви е изварявана!?
Когато човек няма очи и разбиране за естествените процеси които стават в природата и света около него, лесно може да бъде подведен. Затова съдейства силно и желанието му да бяга от отговорност за действията пред висш безпристрастен авторитет, които често го предразполагат към пожелателно мислене. Синдром на щрауса.
Информацията, която количествено определя реда в една физическа система, не може да се увеличи с течение на времето чрез случайни събития. те винаги създава информационен шум. В реалния свят имаме обратен процес на увеличаване на дезорганизацията в системата с течение на времето и примерите затова са пред очите ни. За да се преодолее тази естествена тенденция са необходими усилията на интелигентно същество. Идеята за повишаване на реда в системата изисква технология за контролирано използване на енергия и материя. Няма друг начин за остигане на такава цел и никой не е в състояние да даде пример за това. Вселената е проектирана по такъв начин че да ни демонстрира непостоянството и тленноста (преходността) на материалният свят. Духът и съзнанието са вечни и са водещи, а материята и енергията са в резултат на неговите идеи и усилия.